Да умреш свободен е дълг!

Всеки ден се разминаваме по улиците с хора тръгнали на някъде. По лицата им рядко се вижда усмивка, или ако на някое лице се появи тя не стои дълго на него, а бързо изчезва пред гледката на бездомна жена ровеща в кош или глутница бездомни кучета идващи заплашително, или мазната физиономия на някой политик останала неизчистена след последните избори от някоя спирка или фасада на блок. Заедно с тях се разминаваме и с мечтите им или по-скоро с остатъците от тях разбити от алчността на малък брой хора, които не знаят какво е човечност, не знаят какво е да нямаш 5 лв. в джоба и да се чудиш от къде да намериш пари за да изкараш месеца, а жена ти и децата ти те чакат на празната маса да донесеш нещо за ядене.... Мечти.... надежди ... всичко е сринато и е останала само рутината... чувствата се изпаряват и постепенно се превръщаме във роби. Роби на системата, и на кукловодите, които доволно потриват ръце зад големите дебели огради над които и птиците не смеят да прелитат. Трупат милиони на наш гръб и се стремят по всякакъв начин да запазят позициите си на господари, а всеки вопъл за промяна на статуквото бива премазан. Но винаги ли е било така? Не се ли бориха нашите предци за да можем ние да се наречен свободни? Не умряха ли те за тази свята цел? И кога ние изгубихме свободата си? Не, невинаги е било така! Нашите предци се биха за нашето бъдеще и благодарение на тях някога народа ни беше свободен, някога имахме мечти и ги преследвахме та дори и ги постигахме, някога не позволявахме на турски мекерета да ни се подиграват от собствения ни парламент и да ни унижават, някога едно просто и необразовано малцинство на търтей, нямаше да може да живее на наш гръб .... някога бяхме свободни, но изгубихме всичко това. Изгубихме го когато спряхме да се борим и се предадохме на рутината, и се примирихме със положението. Не нахлузихме ли сами оковите на ръцете си ? И не е ли време да ги свалим и да почнем да се борим за нашите права така както нашите предци са го правили?
Време е братя, нека се борим за правата си и нека бъдем достойни наследници на тези дето умряха за нашето бъдеще. Нека тяхната саможертва не е напразна.
Лесно можем да го постигнем това, единствено трябва да си подадем ръка и да действаме задружно, забравяйки партийни ,верски и други различия. Трябва да бъдем по-солидарни със сънародника в беда, а не просто да го подминаваме незаинтересовано. Трябва да отстояваме правата си на всяка цена защото един компромис от наша страна е наивно да мислим че ще задоволи нашите врагове. Те не искат да се променя статуквото и ако ние наистина го желаем трябва да го постигнем сами.
Те често ни напомнят, че Левски се е борил за сватя и чиста република, как бил много толерантен и как се борил всички да имат своето място в държавата. Да, но забравят да ни кажат друга мисъл на този велик българин - “Който не е чист убивам го.” Да така е мислил Левски и така е правилно да мислим и ние. Защото туморът не се ли отстрани на време следва смърт. А в България е пълно с тумори и от нас зависи дали ще ги отстраним. Наш дълг е да се опитаме да ги отстраним. Наш дълг е да умрем свободни.

Взето от: Българския глас