понеделник, 28 март 2011 г.

Ново велико изпитание

Неуместно би било да наречем наивници онези държавни мъже, които начертаха днешните граници на държавите в Европа и създадоха договорите за мир след общоевропейската война. Те имаха пред очи ясно определена цел и тяхното дело бе постигнато по един предначертан план.
Крупната грешка, която извършиха, се състои предимно в това какво те, увлечени в своята жажда за мъст, не се оказаха достатъчно предвидливи и повярваха, че бе направено всичко потребно, за да бъде изгонен от Европа за дълги години призракът на войната, което бе и крайната им цел. Освен това, не бяха малцина и тия, които заедно с авторите на договорите за мир повярваха в последното – нещо повече: голямо бе числото и на лековерните, които особено след учредяването на ОН, останаха с убеждението, че войната е погребана завинаги. Днес, обаче, десет години след сключването на мира, едва ли би се намерил човек, който би взел за действителност една подобна илюзия.
Земята тръпне под железните стъпки на една нова война, която иде, и нейната кървава сянка се вижда вече ясно в дрезгавината на надалечното бъдеще. Щом като един път са създадени причините – последствията неминуемо ще дойдат. А в договорите за мир, с които се приключи голямата война преди десет години и с които държавите- победителки наложиха своята воля на победените – лежат всичките причини за една още по-страшна, още по-гибелна война от първата, която потопи цяла Европа в море от човешка кръв.
Докато държавите-победителки, задоволени от богатата плячка, що им даде войната, с една по-голяма ревност и осторожност сега, отколкото при сключването на мира, полагат всевъзможни усилия, за да отдалечат деня на новата война, у тия народи пък, които изнемогват под наложеното им непоносимо бреме, все по-дълбоко и по-дълбоко се вкоренява убеждението, че само една война именно ще им донесе жадуваното избавление. Това убеждения се затвърдява толкова повече, колкото по-голяма неотстъпчивост проявяват тия, ще държат плячката в ръцете си. Това убеждение най-после граничи и с отчаянието, което тика към крайни средства.
Освен това, както казахме, че победителите не желаят война, поне в едно близко време, това не значи, че те не я очакват и не се готвят за нея: всички победителки – големи и малки – не са престанали досега нито за момент за бъдат въоражени до зъби.
Не желанието за отплата е, което преди всичко тласка победените и онеправданите народи към нова война, а това именно, че те са принудени да водят борба на живот и смърт. Не ще съмнение, големите страдания, що преживяха и преживяват, ги направиха по-мъдри от тия, които и днес дори упоени от привидната победа. Може би това не е съвсем вярно за ония народи, които отдавна се въодушевяват от стремежи към всесветска власт и господство, но е напълно вярно за тия, които не искат за себе си нищо друго освен свобода и независимост.
Войната не е единственият начин за уреждане на все повече нарастващия конфликт между народите; има още много незаприщени пътища откъм едно миролюбиво и достойно за човека премахване на голямата неправда, която владее в отношенията мижду народите и ги разделя на победени и победители, на господари и роби. Обаче ония, които трябва първи да тръгнат по тия пътища, не искат и да чуят за тях. Дали ужасът от ново велико изпитание, което иде, не ще вразуми неразумните?
Статия на Димитър Талев във в. “Македония”
26 април 1929 г.

Източник: Българския глас

Няма коментари:

Публикуване на коментар