АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ – 1876 Г.

1. Гюргевските апостоли

Стефан Стамболов

Неуспехът на замисленото през лятото на 1875 г. “всенародно въстание” принуждава Христо Ботев да напусне БРК на 30 септември. На 1 октомври останалите членове на БРК свикват ново общо събрание. Под ръководството на Филип Тотю в румънската столица се събират представители на повечето емигрантски комитети, които обсъждат причините за провала и очертават основните посоки за своята бъдеща дейност. Участниците в събранието се обединяват около идеята, че въпреки допуснатите грешки политическата обстановка на Балканите продължава да бъде благоприятна за нови въоръжени акции срещу Високата порта. Филип Тотю и Стефан Стамболов дори са натоварени да издирят подходящи дейци, които да се заемат с военната подготовка на бъдещото въстание. След закриване на събранието обаче БРК окончателно се саморазпада. При така възникналата ситуация по-революционно настроените емигрантски дейци решават да не чакат повече и сформират в Гюргево нов комитет – Гюргевски революционен комитет (ГРК).
Заседанията на ГРК започват около 11-12 ноември и продължават докъм 25 декември 1875 г. В комитета активно вземат участие около 15-17 души, все млади и решителни хора, повечето от които с богат революционен опит. Заседанията се ръководят от Стефан Стамболов, а негов секретар е Стоян Заимов. Сред останалите гюргевски апостоли се открояват Никола Обретенов,Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Стоил войвода, Георги Обретенов. С помощта на местния деец Димитър Горов се наема самостоятелна къща, в която външни лица не се допускат, като кръгът на запознатите с работата на ГРК се ограничава до най-доверените съмишленици на делото.

2. Планът на въстанието

В хода на дискусиите членовете на ГРК разработват конкретен план за бъдещото въстание, в който се отчитат всички допуснати през лятото на 1875 г. грешки. Територията на страната се разделя на окръзи, като за всеки окръг се определят апостоли. Ръководството на Първи Търновски революционен окръг се поверява на Стефан Стамболов, а негови помощници стават Христо Караминков и Георги Измирлиев. Във Втори Сливенски окръг главен апостол е Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов и Стоил войвода. Трети Врачански окръг се ръководи от Стоян Заимов, Никола Обретенов и Никола Славков, а Четвърти Пловдивски – от Панайот Волов с помощници Георги Бенковски и по-късно привлечените Георги Икономов, Тодор Каблешков и Захари Стоянов. Съществуват сведения, че се предвижда обособяване и на Пети Софийски окръг.
Плановете на Гюргевските апостоли са за повсеместно въстание, което да обхване всички по-големи селища. Планира се въстанически отряди да поемат охраната на старопланинските проходи. Предвижда се разрушаването на жп линията Одрин – Белово и подпалването на Одрин, Пловдив, Пазарджик, София и на няколко мюсюлмански села. Целта на тези диверсионни акции е да се парализира дейността на местните турски власти и да се предизвика паника сред мюсюлманското население. За вдъхване кураж на българите пък се решава да се пусне слух, че Сърбия и Русия чакат само обявяването на въстанието, за да нападнат Турция. Същевременно на територията на страната се замисля изграждането и на 24 опорни точки, в които при необходимост да се укрият жените, децата и възрастното население. Предвижда се и обособяване на свободна територия, управлявана от временно правителство.
Специално внимание се отделя на съгласуваността между отделните окръзи, на революционната агитация, на действията на емиграцията в решителния час, на доброто въоръжаване на населението. Към всички българи на служба в руската и сръбската армия се отправят призиви да се включат в подготовката на въстанието. Изготвя се и текстът на въстаническата клетва. Гюргевските дейци не фиксират точна дата за вдигане на въстанието в България. По време на своите заседания те отчитат необходимостта от повече гъвкавост и предлагат няколко възможни дати (18 април, 1 или 11 май). В хода на подготовката всеки окръг следва да прецени степента на готовност и да определи кога населението може да се вдигне на въстание, като общата дата окончателно да се съгласува между апостолите на всички окръзи.
След 25 декември 1875 г. комитетът се саморазпуска, а определените апостоли започват да се прехвърлят в Българско.

3. Подготовката на въстанието

Още след пристигането си в Търновско апостолите на Първи окръг съсредоточават вниманието си към укрепване на местната комитетска мрежа. Само за два-три месеца, благодарение на всеотдайната и енергична дейност на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков, Йонко Карагьозов, Христо Патрев, на територията на Търновски окръг се разгръща активна революционна пропаганда. Най-добре подготовката се осъществява в Габровско, Севлиевско и в района на Бяла черква, но почти навсякъде местните комитети не успяват да разрешат въпроса за оръжието. Видимо изостава и военната подготовка на населението.

Башибозуци крадат добитък от въстаналите български села

Във Втори революционен окръг възникват противоречия относно тактиката на въстаническите действия. Иларион Драгостинов отстоява идеята за организиране на масово въстание. На противоположни позиции е неговият помощник Стоил войвода, който предлага, вместо да се излага населението на риск, да се изградят няколко въстанически лагера в Балкана и оттам да се осъществят четнически действия. Споровете се разгорещяват и пораждат негативни последици за подготовката на въстанието в Сливенско.
И в Трети Врачански окръг се допускат сериозни пропуски. Стоян Заимов не успява да се наложи като авторитетен водач на местните комитети. Те пък от своя страна започват да пропагандират идеята за въстание сред населението, но опитът им да осигурят оръжие се проваля, неизяснен остава и общият план за бъдещите бойни действия.
Най-добре подготовката върви в IV окръг. След пристигането си апостолите решават да преместят ръководния център в Панагюрище, тъй като в Пловдив обстановката е напрегната и съществува опасност от разкриване на комитетското дело. Само за два-три месеца се изгражда широка комитетска мрежа. Особено активни са дейците в района на Средногорието и родопските села. Мъжкото население се организира в отряди, започва изработването на топове от черешови дънери, подготвят се укрепени лагери и складове в планинските местности. За привличане на цялото население се използват и различни пропагандни методи, като например широко разпространеното твърдение, че буквеното изписване на 1876 г. означава „Туркия ке падне”. На 14 април в местността Оборище, близо до Панагюрище, се провежда и събрание на представители на комитетите в IV окръг. Събранието уточнява плана за бъдещите действия. Пратениците полагат клетва и приемат, че в случай на предателство въстанието може да се обяви и по-рано. По молба на П. Волов събранието утвърждава Г. Бенковски за главен апостол на окръга.

4. Избухване и ход на Априлското въстание

Въстанието в България избухва преждевременно на 20 април 1876 г. в Копривщица. Същия ден то се обявява и в Панагюрище, където Г. Бенковски сформира конен отряд, който става популярен като “Хвърковатата чета”. Начело на своя отряд Бенковски разпалва бунта из цялото Средногорие, селищата по десния бряг на р. Марица и част от родопските села. Първоначално властите се смущават, но скоро всички мюсюлмани се призовават на свещена война и башибозукът плъзва към въстаналите селища. Първа пада Стрелча, а след нея – Клисура. На 26 април започват боевете и за Панагюрище. След четиридневни сражения се превзема столицата на IV окръг и се подлага на разорение. На 7 май турците влизат в Брацигово. Арестуват ръководителя на въстаниците Васил Петлешков и го подлагат на нечовешки изтезания, за да предаде другарите си. Издържайки на инквизицията, Петлешков поглъща отрова и така загива в името на свободата.

Български въстаници в Балкана

Не по-малко доблест и саможертва показазват и въстаниците в Перущица и Батак. В Перущица, след като отстъпват позициите си, революционните дейци се събират в училището, черквата и няколко околни къщи, където се сражават до последната възможност. Когато виждат всичко вече изгубено, за да не попаднат живи в ръцете на врага, въстаниците решават сами да сложат край на живота си. Кочо Чистеменски застрелва жена си, сестра си и новороденото си дете. Спас Гинев убива цялото си семейство – пет невръстни деца и бременната си жена. Техният пример следват Иван Тилев, Георги Мишев и други. Още по-трагична е съдбата на Батак, където се посичат или изгарят живи повече от 3000 души.
По времето, когато башибозукът разсипва въстаналите селища в IV окръг, “Кървавото писмо” пристига в Търновско и Сливенско, но тук въстанието не получава масов характер. Местните комитети сформират чети, с които се надяват да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче четите и в двата окръга са разбити. Особено ожесточени сражения води отрядът на поп Харитон, който успява да се укрепи в Дряновския манастир и в продължение на девет дни се отбранява срещу 10-хилядна редовна турска армия.
В Трети Врачански окръг комитетските дейци проявяват колебание и нерешителност. Те преценяват, че въстанието трябва да се отложи за 1 юни, и не предприемат никакви стъпки, след като получават известието за събитията в Средногорието. Малко по-късно във Враца пристига войска и това затвърждава желанието на местните дейци да изчакат прехвърлянето в България на подготвяната от емиграцията въоръжена чета. За подготовката на такава чета се говори още по време назаседанията на ГРК, но сформирането й започва под ръководството на Христо Ботев едва през април 1876 г. Към средата на май подготовката приключва и на 16 май, от различни румънски пристанища, четниците се качват на австрийския пътнически кораб “Радецки”. На 17 май те завладяват парахода и го заставят да спре на българския бряг близо до с. Козлодуй. Оттук започва и безсмъртният поход на Ботевата чета. За няколко дни тя достига до Врачанския балкан, но тук не получава подкрепа от комитетските дейци и се вижда принудена сама да води тежки боеве. На 20 май, когато поредното сражение затихва, Христо Ботев пада убит. Гибелта на войводата предизвиква смут сред четниците. Изтощени, гладни и обезсърчени, те се пръскат на малки групи, повечето от които по-късно башибозукът разбива. Подобна е и съдбата на четата на Таньо Стоянов, която преминава край Тутракан и се насочва към Сливенския Балкан, но на 27 май е разгромена. Тези събития отбелязват фактически и края на въстанието.

5. Българският въпрос след въстанието

Христо Ботев

Въпреки неуспеха Априлското въстание се оказва истинско предизвикателство към Високата порта и към Европа. Посичат се над 30 хиляди мъже, жени и деца, изгарят се 80 селища, а други 200 се разграбват напълно. Тази варварска жестокост обаче не остава скрита. През юли 1876 г. специална анкетна комисия с участието на руския вицеконсул в Пловдив княз Церетелев, секретаря на американската легация Юджин Скайлер и кореспондента на в. “Дейли Нюз” – Дж. Макгахан, посещава районите на въстанието. Резултатите се оказват разобличителни за властите. По безспорен начин се доказват извършените зверства, а чрез пресата откритите свидетелства стават достояние и на демократичната общественост в големите европейски страни. В Германия, Англия, Франция, Русия, Италия, Австро-Унгария и САЩ се надига възмущение срещу Портата. Политици, писатели, учени се обявяват в защита на българите. Организират се събрания, митинги, парламентарни дебати. Виктор Юго, Дж. Гарибалди, Бисмарк, Уилям Гладстон и Чарлз Дарвин, Толстой, Достоевски, Тургенев, Менделеев са само част от имената на най-видните представители на тогавашния европейски свят, които застават на страната на българите. Значение за популяризиране на българската кауза има и мисията на Драган Цанков и Марко Балабанов, които посещават европейските столици, за да представят на правителствата на великите сили желанието на българския народ да добие право на самостоятелно управление.

По случай раждането на Фюрера (20 април 1889г.)

Адолф Хитлер

Името на германският водач е познато на света от дълго време. няма кът върху нашата планета, където това име да не е проникнало. На 20 април 1889г. се ражда Фрера . Поради това събитие ние считаме за приятен дълг да запознаем нашите читатели с най-важните перипетии от неговия живот, особено от живота му преди 1933 год., която част не на всички е добре позната.

На 20 април 1889 год. в малкото градче Браунау в стара Австрия при реката Ин, се родил син на Алоис Хитлер и на Клара Хитлер, родена Пьолцъл. Детето било кръстено Адолф. Бащата на днешния създател на Велика Германия по това време е бил митнически чиновник из малките градчета, намиращи се по границата между тогавашна Австрия и Германия. Тук бъдещият водач е прекарал първите години от своя детски живот. Още като малък той започва да проявява своя характер на бъдещ водач. Още тогава той е показал „своя” жив поглед, пламенна й жадна за господство глава.

Когато Адолф Хитлер навършил 6 години, баща му бива преместен в Ламбах, който се намира в днешното гау Обердонау, западно от Линц, където малкото дете започва да посещава училище. Още тогава той е бил един малък водач и запален оратор. Неговите съученици си, го спомнят вече, като храбър и свободен юноша, който обичал дългите пътувания и предпочитал дружбата с по-възрастни хора.

Семейството Хитлер напуснало Ламбах в 1899 год. Бащата бил преместен в планината, където е трябвало да работи още няколко месеци, преди да се завърне в Леондинг, едно малко градче, също така западно от Линц. Адолф, който по това време е бил вече 11-годишен, посещавал два пъти в седмицата реалното училище в Линц. Още по онова време той е показвал една голяма склонност към рисуване и изглежда, че родителите именно заради тая склонност са го пращали да посещава реалното училище, но не и гимназията; Въпреки това, обаче, бащата имал надежда да направи от него един чиновник, но младежът Адолф не искал и да знае за тия бащини намерения и влязъл в „опозиция” на баща си както сам той се изразява. Неговият горд и независим характер то призовавал за по-големи работи, отколкото за тесния живот на бюрократа в някакво си австрийско градче. Какви мисли е могло да събуди това обстоятелство в главата на един младеж, който в същност е бил всичко друго, но не и един примерен ученик в обичайния смисъл на тая дума. „Смешно лекото учение, което даваше това училище, ми позволяваше твърде много свобода, та положително може да се каже, че мене ме повече виждаше слънцето, отколкото класната стая. И ако днес моите противници рекат да проверят основно моя живот от първата ми младост, може би с удоволствие ще констатират какви плесници е получавал „този Хитлер”, та... благодаря на Бога, че той и сега ми дава по нещо от спомените ми за това щастливо време”.

На 3 януари 1913 год. неговият баща умира от сърдечен удар на 65 години и бил погребан в малките гробища в градчето Леондинг. Върху надгробния камък още личи неговата фотография. След смъртта на съпруга и госпожа Хитлер напуснала това градче и се преселила в Линц.

На 21 януари 1907 год. се погинала и майката на Адолф Хитлер, което за пръв път в душата на Адолф разкрива отровата на тежка мъка. Много дни се изминали, докато се съвземе от тази тежка загуба. По-късно той се преселил във Виена с малко пари, а тогава в австрийската столица парите се лесно харчеха, а мъчно печелеха. „Аз благодаря на тогавашното време, че ме направи твърд и мога да бъда твърд. Аз ценя това време още повече, че то ме откъсна от празнотата на обикновения живот, откъсна „маминото синче” от мекия майчин пух и ми даде за майка „госпожа Грижа”.

Но Виена не му харесала. Лекият живот по онова време отблъсва сериозния характер на младежа. Политическите интриги, шумът на социалистическите вестници, господството на евреите и пр. не го оставили да се чувствува приятно в града на Хабсбургите. Той още тогава става антимарксист, антисемит и антипарламентарист. След като живял няколко години като чужд на Виена, една вечер решава да замине за Мюнхен. С малко багаж и без пари той преминал от другата страна, границата с Германия. Именно това решение е трябвало да бъде от решително значение както за неговия живот, така и за историята на германския народ.

Рожденият ден на Фюрера

От години наред той е изживявал възхода на германския народ. Още от малък той е чел с особено увлечение военно-исторически съчинения, като напр. историята на франко-пруската война от 1870 год.. и се е чудил защо неговият баща, като австриец, не е участвувал в тая война.

В Бавария Хитлер намерил нови другари. Както свидетелствуват неговите другари от това време, той чувствувал, че Европа не може вече така да продължава, като се стреми да пази някакъв стил без нови дела.

„Като млад лъв, в моите години нищо друго не ме е така много натъжавало, отколкото съзнанието, че съм роден в едно време, което създава само държавни чиновници или бакали. Вълните на историческото развитие сочеха, че бъдещето принадлежи само на народите със свободно съзнание.”

Късо след това време се случи едно събитие в континента. Това бе новината за убийството на австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд. Хитлер се отправил направо към баварския крал с молба да бъде зачислен като доброволец в баварската войска. В своята автобиография той описва момента, в който получил положителен отговор по следния начин:

„Когато аз отворих писмото с треперещи ръце и прочетох потвърждението на молбата ми да се явя в един баварски полк, радостта и благодарността ми нямаха край. След няколко дена аз облякох куртката, която трябваше да съблека приблизително след 6 години. Така, както за всеки германец, започна и за мен незабравимото и най-велико време на моя земен живот.”

Адолф Хитлер бил изпратен в Швабия да добие своето военно обучение. Между това, той с нетърпение е очаквал момента, когато ще отиде на фронта. „Една единствена грижа ме мъчеше по онова време: да не би да ни пратят твърде късно на фронта. В нашата радостна надежда за победа, остана скрита една капка горчивина, че може би ние ще отидем твърде късно на фронта”. След един период от десетмесечно обучение, Хитлер отива на фронта и вече има възможността да чува гръмотевиците на оръдията във Фландрия. Тогава стана и неговото огнено кръщение:

,,. . . с втренчени очи той настъпваше напред и все напред и все по-бързо до като внезапно борбата се превърна на борба на мъж срещу мъж...”

На 7 октомври 1916 год. Хитлер е бил ранен през време на боя при Сома от една граната. Той бе отнесен в лазарета почти в безнадеждно състояние. Но за чудо той за-почнал да се съвзема. По това време него го изпращат на почивка и поправка във Вьолиц, в околността на Берлин, и повече от 2 години прекарал на възглавница. През март 1917 год., макар времето за подобрението му да не бе изтекло, той пожелал да бъде изпратен пак на фронта. Това му било разрешено.

На 4 август 1918 год. той получи железния кръст I степен, най-големият орден за храбростта на един германски войник, който се даваше на малцина.

На 13 октомври същата година той бе отново ранен при едно газово нападение чрез газа „Гелбкройц” (жълтия кръст), какъвто англичаните току що бяха започнали да употребяват. Хитлер беше почти ослепял и изпратен в лазарета Пазевалк в Померания, където трябваше да изпита новата болка, революцията на германския народ. Там, в Пазевалк, в дългите безсънни нощи, той ясно съзна, че съдбата го зове да спаси своя народ. Той се заклева да посвети живота си на тази тежка задача. На 16 ноември 1918 год. той бе вече здрав и започна веднага да действува.

Хитлер се завърна в своя полк, който се намираше в Мюнхен и веднага започна да проличава неговата ораторска способност и убедителност. Адолф Хитлер бива назначен офицер за обучение. Между войниците, които той трябваше да обучава имаше такива, които бяха силно повлияни от еврейската и комунистическата пропаганда. Той започва да им държи антисемитски и антикомунистически речи и чрез това ги печелеше отново за каузата на Германия. По-късно той каза: „Аз мога да говоря за успех: много стотици, а дори и хиляди другари аз отново спечелих чрез своите реферати и сказки и ги привързах към народ и отечество; аз национализирах групите и можах по тоя начин да помогна да се засили общата дисциплина.”

Неговите успехи като оратор и политик растяха все повече; всички онези, които го слушаха, бяха убедени от него и по тоя начин започна движението, чието начало може да се смета 24 февруари 1920 год. На този ден се състоя първата среща на новата партия в известния днес „Хофбройхаус” (придворна бирена къща) в Мюнхен, в която среща сам Фюрерът оповести написаните лично от него 25 точки, като основа за програмата на движението. Тези точки днес стоят в основата на цялата националсоциалистическа идеология.

На 1 април 1920 година Хитлер напуска войската, за да може да се посвети напълно на своята задача. На 19 октомври същата година националсоциалистическата партия взе в. „Фьолкишер беобахтер”, който вестник, от няколкостотин екземпляра, веднага се подкачи на 360 000. Като главен редактор на този вестник, Адолф Хитлер можа да популяризира своите идеи и от ден на ден да печели все повече и повече привърженици. През 1922 год. той пътува на всякъде, за да печели нови хора. Неговите хора от „СА” го следваха навсякъде. На гарата в Кобург, идващ от Мюнхен, той бе задържан. Една голяма група марксисти се опитаха да го нападнат в колата, в която се намираше, но 600 души мъже, които го следваха, разбиха нападателите и навлязоха в града. Боят в Кобург може да се нарече „първото завземане на властта”.

На 9 ноември 1923 год. Адолф Хитлер се опита да завземе властта чрез един преврат в Мюнхен. Той поведе начело своята група националсоциалисти, но правителството изпрати срещу него войската, която откри огън. Паднаха 16 души негови другари. Това бяха първите кръвни свидетели на движението, които по-късно трябваше да спасят Германия.

Хитлер бе арестуван и срещу него се заведе един процес, който трябваше да го унищожи, но в действителност обаче, този процес го направи по-полярен в цяла Германия. Така този временен неуспех бързо се превърна в първия успех, който създаде и основата на движението. След няколко-месечен арест в крепостта Ландсберг, той бе освободен и започна отново изграждането на своята партия, която всяка година се увеличаваше, която после стана най-голямата политическа партия на Германия.

На 30 януари 1933 год. Адолф Хитлер стана райхсканцлер на Райха и нарече Германия „Третия Райх”. На 9 ноември същата година той празнува 10 годишнината от обявяване на преврата в Мюнхен със следните думи:

„Изминаха се 10 години и за мен днешният ден е най-голямото щастие, че надеждите от тогава се осъществиха; че представителите на нашата армия и нашия народ се обединиха отново и че това обединение никога няма да бъде нарушено.”

Водачът на Нова Германия уреди държавната администрация, намали, т. е. унищожи безработицата, създаде нови социални придобивки, силна войска, създаде от нищо една нова въздушна сила и една нова морска флота, които сили от година на година ставаха все по-внушителни и започнаха да учудват света. Като по чудо само за няколко години Германия се избави и издигна. Саарската област бе възвърната, Рурската област отново поздрави своите войски, на които един безправен договор бе забранил да я посещават. Създадена бе Оста. Австрия се присъедини към майката-отечество, а също така и Судетската област. Германия посрещна заплахите на западните демокрации и ги направи неефикасни посредством поставянето на Чехословашко под собствен протекторат. Политиката на плутократите ставаше все по-агресивна срещу силите от Оста, говореше се за обкръжаване, въоръжаваше се Полша и пр. Когато избухна войната, Хитлер беше вече водач на един обединен и готов за жертви народ, готов да даде всичко за създаването на един нов ред в Европа, заедно с фашистка Италия.

До тук, цялата епоха през която Германия премина, за да стане първа велика сила не само в Европа, носи неотемлимия печат на волята, духа и характера на Адолф Хитлер.

Какво ще стане утре, това не е мъчно да се предвиди. След Фюрера вървят вече не тълпи, а една здрава организирана сила и един политически елит, който получи своето кръщение рамо до рамо със своя водач. 

Записки по българските възтания

На колене, любезни читателю, долу шапките. Напреде ни е Батак със своите развалини. Аз призовавам всичко, що е чисто българско, всичко честно и любяще своята родина, да присъства с нас заедно на това българско светилище, на тоя жертвеник на нашата свобода, гдето е изляна кръвта на хиляди мъченици, светии, на стотина дребни дечица, безброй невинни моми и момци.
Батак, славният и злочести Батак!
Дали ще се намери българското сърце, което да не трепне от произнасяне само на твоето собствено име? Не вярвам. Ако в разстояние на петстотин години е пламвала тук-там искра, която е показвала, че българинът живее и която е била на увеличение силата на българския народ, то твоето пепелище , размесено с костите на твоите жертви, заема първо място между тия събития. Благоговея пред твоето величие, ще благоговее и историята!

Захари Стоянов

Баташкото клане

...Изведнъж дръпнахме юзди с възклицание на ужас: точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети, почти цели, скапани дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо. Всички скелети бяха облечени само в женски ризи. Те всички са били жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотна грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени...

Възпоминания от Батак (разказ от едно дете)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Иван Вазов
Пловдив, 1881 година